Когато бях хлапе, родителите ми често ме изпращаха на село, за да се отърват от мен. Истината беше, че аз се спасявах от тях и попадах в свят на спокойствие и безметежност.
Всеки ден баба ми ставаше, за да нахрани кокошките, зайците и прасето. После се измиваше и се захващаше да приготви закуската за мен и дядо ми. Тъй като бях израстнал при нея, аз обожавах почти всичко, което майстори на старата чугунена печка. Най-обикновените мекици, в нейните стари и напукани ръце, се превръщаха в изкусни произведения на кулинарното изкуство. Още повече обичах пържените филийки, които тя сервираше със сладко, сирене или захар а аз предпочитах да ям с лютеница, която бяхме направили миналото лято.
Веднъж закусил, моя милост излизаше на бегом на улицата и се отправях мигом към боровата горичка, където се намираше къщата на братовчед ми. Той за разлика от мен беше доста злояд и баба му го тормозеше да си изяде закуската. След това излизахме заедно и играехме на поляната сред боровете чак до обяд. Там в онези мигове се чуствах дете, далеч от тормоза на родителите си и злата си градска баба.
По пладне бабите ни викаха за обяд и ние с неохота се отправяхме към къщите си. Там обаче отново ме очакваше вкусна манджа, която баба ми беше сготвила. Обожавах пържените кюфтета наравно с печеното свинско месо и червената доматена манджа с бяло пилешко месце. Макар и много месояден, аз се наслаждавах и на простата чушчена манджа, и на печените картофи, и на всяка друга селска вкусотийка. Но каквото и да обядвахме, на масата неизбежно имаше бял селски хляб, който не може да се сравни по нищо с хляба в днешните супермаркети.
Следобяд трябваше да се почива до три часа, време през което четях световна и българска литература. Дядо ми не пропускаше да упомене, че в 17.00 трябва да съм пред селската фурна, за да купя хляб за следващия ден. Едва дочакал третият час подир пладне, аз пак хуквах при братовчед си. Двамата майсторяхме по нещо, правехме си лъкове, играехме футбол и когато станеше време, яхвахме балканчетата си и политахме към фурната.
Всяка вечер играехме до късно с другите хлапета и гонехме светулките, докато бабите ни се събираха на седянка в махалата и обсъждаха де що има тема за обсъждане. Към 22.00-23.00 часа се прибирахме, за да похапнем и отпочинем за следващия ден. Когато заспивах, беше под симфонията на стотици щурци, които ми напомняха, че рано или късно тази идилия ще свърши... Странни екзистенциални мисли за хлапе едва на десет години!
Това време наистина отмина. Въпреки че, баба ми пържеше изключително със свинска мас, тя и дядо ми доживяха до 91 години и умряха от старост. Вече не мога да се върна там, където съм бил като дете и единственото, което остана да ми напомня за това време са манджите на баба ми. Сега леля ми ги готви и аз я помолих да публикува някои рецепти на страницата https://www.abritvs.com/tree5.htm. Надявам се всеки, който ги опита да почувства поне за миг онова усещане за мир, спокойствие и безметежност от едно отминало време...
